Апокалипсис

Уилям С. Бъроуз

Апокалипсис.

Моряци, плаващи близо до бреговете на Тускини, чули глас, идващ откъм хълмовете, дърветата и небето. Великият бог Пан е мъртъв. Пан, богът на Паниката. Внезапното чувство, че всичко е живо и значимо. Датата била 25-ти Декември, 1 г.сл.хр.

Но Пан продължава да живее в царството на въображението. В литературата, изобразителното изкуство и музиката. Погледнете Слънчогледите на Ван Гог, гърчещи се от превзет живот. Заслушайте се в Свирките на Пан в Жажука. Сега Пан е неутрализиран, изложен в музеи, погребан в книги и заточен във фолклора. Но изкуството се разлива извън рамките си в графитите в метрото. Ще спре ли дотам?

Обмислете едно апокалиптично твърдение: нищо не е истинско, всичко е допустимо. Хасан И Саббах, старецът от планината. Да не бъде тълкуван като покана към всякакви видове невъздържано и разрушително поведение, това би било един маловажен второстепенен епизод, който би се развил сам по себе си. Всичко е допустимо, защото нищо не е истинско. Всичко е наужким... илюзия... сън... изкуство. Когато изкуството напусне рамката и написаната дума напусне страницата, не просто физическите рамка и страница, а рамките и страниците, които определят категориите.

От само себе си настъпва едно основно разпадане на реалността. Буквалното осъзнаване на изкуството. Успехът ще напише апокалипсис върху небето. Артистът се стреми към чудо. Художникът желае картините му да напуснат платното с някакъв свой самостоятелен живот. Движение извън картината и едно цепване на плата е всичко необходимо за нахлуването на пандемониума.

Последно действие. Краят. Това е, където се появихме всички ние. Последният апокалипсис е когато всеки човек вижда, каквото вижда, чувства, каквото чувства, чува, каквото чува. Съществата от всичките ви сънища и кошмари са точно тук, точно сега, плътни, колкото въобще някога са били или ще бъдат.

Електрическа жизненост на залитащи влакове в метрото, по-бързо, по-бързо, по-бързо, спирки прелитат като размазани петна. Пан, богът на Паниката, бичува пищящи тълпи, докато милиони лица гледат нагоре към съдраното небе. Извън коловоз, извън коловоз. Планетата се отскубва от котвените си стоянки, залитайки към космоса, разливайки градове, планини и морета в пустотата. Въртейки се все по-бързо и по-бързо, докато дните и нощите прелитат като спирки на метрото. Стоманените пениси на комините еякулират сини искри при изпарението на озона. Тунели скърцат зъби от бетон и стомана, сплесквайки колите като бирени кутии.

Графитът разяжда стъклото и стоманата като киселина, препуска през небето като торнадо от пламтящ цвят. Берачи на череши със сатенени четки с големината на врата се промъкват из Уолстрийт, зарязвайки огромна сувенирна снимка от пощенска картичка на Гранд Каньон. Цистерни разпръскват боя. Незаконни живописци, въоръжени с бояджийски пистолети, боядисват всичко и всеки наоколо. Оцеляващи художници с кутии боя, привързани на гърбовете им, с гранати на коланите, боядисват всичко и всеки в обсега си.

Пилоти-майстори на въздушната реклама влизат във въздушен двубой със самолетите си, блъскат се и експлодират. Телефонни стълбове танцуват електрически жиги с въртящи се пращящи жици. Неонови експлозии и вихрушки заливат разрушени градове.

Вулкани изхвърлят разтопени цветове, докато земната кора се огъва и разцепва като на трески от трион. Домакински уреди се бунтуват. Перални изтръгват дрехи от гостите. Виещи прахосмукачки засмукват грим и перуки и изкуствени ченета. Електрически четки за зъби подскачат в пищящи усти. Сушилни за дрехи превръщат градини в пустини. Градински уреди профучават през партита на открито, пробождайки гостите, които са транжирани на тор от усърдни японски брадвички. Орди от уродливи луковични растения никнат от костите им, покривайки голф-игрища, плувни басейни, кънтри-клубове и изискани образцови домове.

Откъм гърба ми, все по-бързо и по-бързо, аз винаги чувам, „Побързай! Енергията, размазана на две. Моля, време е, затваряме!”.

Тротоари и улици под милиарди крака и гуми изригват от шахти и тунели, избиват с вулканична сила. Нека всичко се срути, залитащи влакове в метрото, все по-бързо и по-бързо, размазват се преминаващи спирки.

Пан бичува пищящи тълпи с разгорещени свирки. Милиони лица гледат нагоре към съдраното небе. Извън коловоз! Извън коловоз! Планетата се отскубва от котвените си стоянки, залитайки към космоса, разливайки градове, планини и морета в пустотата, все по-бързо и по-бързо.

Небостъргачи циклят стружки от синя и бяла боя от небето. Реките завихрят водовъртежи от цвят. Азотисто охрено и червено разяждат мостовете, падайки в реките. Великолепни цветове през складове и кейове и пътища и сгради. Оръжейни пълнители заливат с органична плесен, енергично разбъркващи страсти от метал и стъкло. Метални трегери, гърчещи се в минерална похот, разцепват бетоновите си обвивки. Стени от стъкло се топят и горят с лудостта на милиони побъркани очи. Мостове хвърлят яздещите ги коли и камиони в реките. Тротоарите тичат напред все по-бързо и по-бързо и по-бързо... енергията, размазана по тротоари и улици от милиарди крака и гуми. Изригва от шахти и тунели, избива с вулканична сила. Нека всичко се срути. Закачен в Ню Йорк, запознай се с животните на селото. СВИРАЧЪТ ИЗСМУКА НЕБЕТО.